От малка знам, че един ден, когато трябва да раждам, ще бъде с операция, а не естествено. Имам вродена луксация на тазобедрените стави и няма как да бъде по друг начин. Затова имах желязна психологическа нагласа, изграждана цял живот. По време на бременността четях много, ходих на различни семинари, събития и училища за бъдещи родители, запознавах се с всички възможни аспекти на секциото и на кърменето след това (както и с всички други теми).

Бях убедена, че искам да кърмя детето си, че ще направя всичко възможно да го кърмя и не ме вълнува кой какво мисли и казва по този въпрос. Секциото ми беше планово, но от планово стана спешно, тъй като в деня на приемането се оказа, че имам безболезнени контранции на 5 минути и 0 сантиметра разкритие. Синът ми проплака в 14:45 и след съвсем кратка среща, малко сълзи и целувки, по стара българска традиция, ми го отнеха и го занесоха в неонатологията, а мен в реанимация.

Който си мисли, че секциото е супер, минава бързо и безболезнено и т.н. е съвсем прав, но само докато те пусне упойката. След това си взимаш всичко – и контракциите, и болките и още доста дискомфот, които липсват при естественото раждане. Ето една тайна за тези, които ги очаква тази операция – колкото повече се движиш, толкова по – бързо ти минава болката. Вярно е. Но болката е толкова силна в началото, че въобще не ти се мърда, камо ли раздвижва. В реанимацията бях до 8 сутринта, като по – голямата част от нощта прекарах опитвайки се да се обърна на една страна, което беше ужасно мъчение. Нямах никакво търпение да си взема детето. Знаех, че се полага децата да бъдат при майките си от 13:00 до 20:00 непрекъснато. Питаха ме дали искам да остане при мен, при положение, че съм секцио. Ама как да не искам, разбира се, че искам, жива умряла искам го при мен!

Сутринта дойде рехабилитатор, бях първа писта – станах първа от леглото, отидох до стаята в отделението на собствен ход без чужда помощ. Отказах всякакви аналгитици, въпреки, че ставането и сядането от леглото бяха абсолютно кошмарни и единствено ме крепеше мисълта за моя малък бебок, който има нужда от мен. Знаех, че всичко преминава в кърмата и не исках да тормозя крехкия му организъм.

През 10 минути си стисках гърдите, защото по време на бременността нямах коластра, каквато тече от гърдите на повечето бременни. И сега нищо нямах в гърдите – ни-щич-ко! Имах помпа за кърма, но реших първо да си видя детето, а до тогава да се упражнявам да се движа, защото то ще има нужда от майка си все пак.

В 13:00 свалиха бебетата от неонатологията и това беше първата ми среща с най – прекрасното същество на планетата – толкова малък, беззащитен и невинен. Знаех, че са го хранили с адаптирано мляко, което предизвикваше смесени чувства у мен – хем ме беше яд, че това е била първата му храна и знам какви може да са последствията, хем се успокоявах, че не е бил гладен. В единия ъгъл на легълцето имаше и шише с адаптирано мляко – топло и готово.

Отидохме в стаята и първата ми работа беше да го сложа на гърда. Той, разбира се, нямаше идея какво да прави с гърдата ми след срещата с шишето. И това продължи около 40 минути. 40 минути, в които го погалвах, пощипвах, опитвах се да му набутам гърдата в устичката – не става и не става. Опитах на другата гърда – не става. Контакт кожа в кожа – не става. Опитах буквално всичко. И накрая синът ми отвори широко уста, пое зърното и ареолата на гърдата ми и силно засука. Ей така, изведнъж! И ей така изведнъж се разревах! От огромната радост и от огромната болка! Бях си подготвяла зърната предварително, но това няма никакво значение, защото болката беше много силна. Сука сука, преместих го на другата гърда, където засука без проблем. И така, докато не заспа. Сложих го в легълцето и бях толкова развълнувана. Болят ме гърдите, боли ме операцията, обаче бях неземно щастлива. През по – голямата част от времето ми висеше на гърдите. И всяка минута се опитвах да го държа колкото се може повече, защото знаех, че през нощта ако го хранят изобщо, пак ще е с адаптирано мляко, а не исках повече да му дават.

Между 20:00 и 22:00 се опитах да изцедя нещо, но уви – нищо нямаше в тези моите гърди. Силно се надявах синът ми да е изцокал поне коластрата (ако е дошла вече).

На сутринта обаче ме чакаше изненада. Гърдите ми бяха станали огромни, болезнени и твърди като топки за боулинг. Не можех да си намеря място. Бебчо като дойде много се зарадва, зацока сладко сладко. След това даже изцедих 30 милилитра! Чувствах се като Господ! Толкова бях щастлива. А болката в зърната само се засилваше. Колкото повече сучеше, толкова по – болезнено ставаше кърменето. Използвах времето, в което бях без него, да се раздвиждам и да се погрижа за зърната си. И странно – колкото повече се движех, толкова по – малко ме болеше. Имах малко над 3-килограмов цокащ стимул, за да се възстановя колкото се може по – бързо!

И така минаха дните в родилното – кърмене почти през цялото време, в което синът ми беше при мен, през останалото време само движение, ядене и водопой. И никакви обезболяващи. И никакво адаптирано мляко. Всеки път заедно с бебчо ме чакаше шишето в единия ъгъл на легълцето с топло и готово мляко. И така си и изстиваше забравено в ъгъла. Цедях и носех в неонатологията, за да му дават кърма. Гърдите ми бяха все така огромни, но с малкият се сработихме бързо, а зърната ми бяха много болезнени.

У дома всичко това продължи – кърмене на поискване, денонощно. Кърмех го в началото и от двете гърди на едно хранене, после започнах по една гърда на хранене, а другата изцеждах за облекчение и замразявах кърмата. Започнах да пия и чай за кърмачки. Към края на втората седмица вече почти не ме болеше операцията и можех да се движа нормално. Кърменето вървеше добре – станахме страхотен екип. Мен ме боляха зърната все още, но болката ставаше все по – поносима и по – поносима. Към края на втория месец болката при кърмене спря окончателно. Докато стигна до този момент минах през:

  • •Запушени канали. Болезнен проблем, който реших с горещи компреси, помпа, бебе на гърда и масажи с бутилка с гореща вода;
  • Цикъл – който ми дойде на следващия ден след като ми спряха лохиите. Тогава кърмата ми намаля драстично и колкото и да го слагах на гърда, бебчо все беше гладен. Този проблем реших с често слагане на гърда и ядене на лактогонни храни – при мен резултат дадоха сусамките и вареното жито. И досега всеки месец преди и по време на цикъл е така.
  • Вазоспазми. Получиха се от лоша поза за кърмене и съответно лошо засукване. Имах късмет синът ми да иска да цока и от двете гърди, но на едната на мен самата не ми беше толкова удобно и съответно това оказа влияние. Той не засукваше добре, не се наяждаше, мен ме болеше, след сукане болката беше пробождаща и продължителна. В една група за кърмене във Фейсбук намерих помощ и след около 2 седмици упражняване на различни пози и стимулиране да захапва правилно, нещата се получиха.
  • Болести – синът ми беше на точно 1 месец, когато настинах и имах ужасни болки в корема. Дори се наложи да ходим до Пирогов, защото не можех да ги търпя, а и се притесних да не би пък нещо с вътрешните шевове да не е наред. Продължих да кърмя въпреки това. И се лекувах само с хомеопатични лекарства и такива на билкова основа.
  • Загрижени хора. Този проблем е най – страшен от всички. Не купихме дори една кутия адаптирано мляко, въпреки, че майка ми искаше да вземем “за всеки случай”. Не започнах да кърмя на 3 часа, както държеше педиатърът ни, защото знаех, че бебето не познава часовника и е важно да яде, когато е гладно (имах късмет – към средата на втория месец той сам изгради режим на хранене на около 3 часа). Не започнах да му давам вода нощно време, защото знам, че щом детето се буди за хранене, значи е гладно; защото знам, че бебето до момента на захранването има нужда само и единствено от кърма; защото знам, че няма нужда “да му почива стомахчето” нощем, и защото знам, че през нощта лактацията е най – силна.
  • Глупави въпроси. Непрекъснато се налага да отговарям на глупави въпроси от типа на “Ама ти имаш кърма?! Наистина ли?!” – Да, разбира се, че имам, всички жени имат. “Кога ще го отбиваш?” – Когато сам реши да спре, когато и да е, ако ще и да е на 3. Понякога даже казвам, че за последно ще го кърмя на сватбата и след това жена му да се оправя.
    Така сме вече близо 9 месеца. Надявам се да продължаваме в същия дух, защото сме страхотен екип. А кърменето ми е любима част от майчинството.

Моят съвет към всички бъдещи майки – слушайте само себе си и детето си, никой друг. Бъдете готови да изтърпите малко дискомфорт в началото, усилията си заслужават. Но най – важното е желанието. Ако наистина искате да кърмите детето си, нищо няма да може да ви спре, дори и да родите секцио. Всеки проблем свързан с кърменето има бързо и лесно решение, стига да искате да продължавате напред. А болката и дискомфортът остават в миналото. Успех!