Представяме ви разказа на Ива Александова за това как тя започна ЕБХ с първата си дъщеря Вяра. Със следващите си две деца – Дари и малкият Емил Ива практикува метода от самото раждане. Емчик в момента е на 9м и е изцяло без пелени.

 

Разказът е публикуван първоначално на www.bezpeleni.info

 

Медицинска сестра съм и с годините практика установих нещо много интересно – феномена памперс. Няма да ви занимавам с обширните си разсъждения, само ще кажа, че видях как възрастни хора, сложени на памперс за удобство на персонала, започваха да изменят хигиенните си навици и седмици по – късно им беше по – лесно да не правят усилие да съобщават за потребностите си, да не стават от леглата и дори да не желаят да ходят до тоалетна.

Тогава дойде решението ми. Та памперсът променя възрастните, а как ще реагира едно дете…

Детето, моето мъничко слъчнице, няма да го подложа на това, няма как да го вмъкна в найлоновите гащи… Има начин – моята майка, моята баба, моята прабаба са отгледали повече деца и то без криворазбрани удобства, е значи и аз мога.

Минаха години, и се роди дъщеря ни. Мъничката Вяра дойде да ни научи, че бебетата са прекрасни умни същества, чувствителни, умеят да комуникират стига да има кой да ги чуе, стига да има кой да ги обича безрезервно. ЕБХ беше следствие от нашата връзка. ЕБХ беше естествен избор, точно толкова, колкото и това да я прегърна, когато заплаче, да й предложа да суче, да я обичам с всички възможни средства.

Верето имаше пеленки от памук през времето, в което заедно синхронизирахме нуждите й…

Мокрото й беше неприятно, усещаше го и беше тревожна. Разбрах какво става и се намесих. Усетих, че докато спи е суха, значи като се събуди или е гладна или й се пишка. Така започнахме, беше дребосъче, още гукаше. Под леглото ми се намести едно малко жълто легенче, само за нея. Мокрите пелени намаляха за седмици почти на половина, а аз се учех да я разбирам.

Съпругът ми също се включи, първите ни успехи бяха нощните, към три месеца вече беше почти всяка нощ суха, и ако някоя не беше, то не е заради нея, а заради мен, защото съм се удрямала. Следващата крачка също беше голяма за мъничката Вяра, сама спря да се напишква, когато бяхме навън. Това силно ме мотивира, беше прелом. Случи се към четвъртия месец, появиха се и първите силно изразени сигнали, недоволство, мрънкане, извиване на телцето.

Е, тук му е място да си кажете “Wooow, това сигурно ти отнема цялото време – само да следиш защо и за какво мръкна едно бебе.” НО тук му е място да кажа, че съм в майчинство точно затова – да съм неотлъчно до детето си. Всичко се стече твърде лесно и бавно, за да ме стресира или нервира.

Тя растеше, захраних и нещата съвсем се регулираха. Верето се научи да ползва сигнали, тихичкото “мммм” като котешко мъркане, беше наш общ сигнал, доставяше й страхотна радост да ми съобщава какво става. Не пропускаше възможността да дойде с мен до тоалетната, стана ни навик да пишкаме заедно. Така дойде времето на гърнето, аз седях на тоалетна чиния, тя на гърненцето. Защо не на тоалетна чиния? Звучи странно, но за децата е важно да видят отблизо творбата в гърнето, идва от същността им да са любопитни и да се радват на това какво умеят. Така се учат да познават себе си.

Гърнето не беше играчка, можеше да го види, да сложи нещо в него, но не прекалено та да се валя из стаята и да го подритва. Тя и на главата си го е слагала, но всеки път й е обяснявано за какво служи. Така първите кукли също започнаха да го ползват.

Научихме думичките за пиш и трът, научихме заедно всички части на малкото телце. Дупето, срамните устинички, всичко точно така, както се учеше да яде с лъжичка.

На осем месеца вече напълно владееше ситуацията с акането. Сдоби се с гащички. Спокойно можеше да изчака, докато излезем от магазина, когато й се пишкаше, но в къщи все още имаше какво да се иска. Имаше дни и нощи със сухо дупе, имаше обаче и дни, в които напълно отказваше да съобщи, и то точно когато ни идваха на гости близките ни от България. Явно нарушаваха нещо, режим ли, хармония ли, какво ли, или пък просто от много игри… идея нямам, но щом си заминеха детенцето отново имаше време да ми съобщи. Имаше и моменти, в които й беше забавно да ме гледа и да се напишква все едно ми казваше: “Мамо тук аз командвам парада”. После започваше лудо пране, но в мига, в който спирах да й обръщам внимание, точно за ден и тя спираше да се напишква. И до ден днешен съм убедена, че го правеше само да ми покаже, че може да си пишка, където си иска без да се вълнува от това, че ми е неприятно. Верето просто МОЖЕ САМА – беше извода. Е, ядосвах се и в това й беше забавлението, беше намерила вратичка да ме контролира.

Така дойде годинка и малко след нея “стоп!” – един ден просто спря. Минаха три дни и нощи и още нямаше нито един гаф… Беше се научила, беше лято и мъничето ми беше най-сладката Мерлин Монро в квартала. Бабите се чудеха, майките наблизо не вярваха, но не искаха да знаят как е станало…

Сега имам втора дъщеричка… И отново… Когато в един дом се роди детенце, цялата къща замирисва на сапун от лайка, прани, сушени и току – що гладени пеленки, стълбчета от прилежно сгънати дрешки…

Седмица след като се роди Дарина си мислех, че има колики… но се вгледах. Тя усещаше, показваше нещо друго. Колики ли… та тя се бори с факта, че трябва да пишка в пелената. Минути след като я съблека и вече няма колики… може спокойно да си пръцне или да пишка. Спира ревът, спира извиването на телцето. Вече много по-рано го разбрах… Верето ме беше научила. Дари е сухо бебе. За ден имам два – три мокри, но само напишкани пелени.

Това е… лесно е, има само доверие и търпение.