Немалко пъти съм чувала възрастни двойки да разказват как са започнали от нулата. Ярък техен спомен си остава първата съвместно закупена вещ – метла и лопата, две паници, бюфет… Явно и едно време голяма част от младите семейства са се отделяли от родителската сянка, навлизайки самостоятелно в семейния живот.

Но много от тези родители, след като изградели гнездото си, се впускали в дългогодишен, понякога доживотен градеж на гнездата и на собствените си деца.

„Да има за децата, поне те да не се мъчат“ е едно от най- най-често срещаните оправдания за този природен родителски феномен. Но така, давайки на децата наготово, родителите ги лишават от най-важното – от естественото им житейско израстване. Внушавайки им от малки, че ще получат имот, в комплект със съвети как да го изполват и стопанисват, родителите поставят нерушима бариера за представите на децата за живота и света – понякога те така и не осъзнават нуждата от самостоятелност, не добиват стремежа за креативност и личностно развитие, а предпочитат да останат до безкрай под родителска опека.

Всеки родител обича децата си и се стреми да направи за тях всичко, за да могат да оцелеят и да живеят качествен живот дълго и щастливо. Но ако някога нуждата от ръце за обработване на земята и грижа за добитъка е налагала поколенията да се приютяват заедно за да оцелеят, то сега нещата стоят по доста по-различен начин. Зрялата част от обществото ни рядко осъзнава колко е важно да посее у децата си идеята за градеж, за труд, за развитие и най-вече – за самостоятелност. Родителите често виждат смисъла на живота си въплътен в своите деца. Забравят, че са първо партньори, а после майка и баща. За тях децата си остават цял живот деца, крехки, немощни и неумеещи. За които трябва цял живот да се грижат, да им дадат и покрив, и храна. А да не забравяме, че често пъти в добавка към жилището децата получават и доживотно родителско присъствие…

Но младите хора подсъзнателно усещат вятъра под крилете си, стремят се към откъсване от родителите си и създаване на свой дом. И ако бъдат подкрепени, те винаги успяват. Срещнат ли отпор и съпротива обаче, пътищата са два – или се примиряват, или са отделят с гръм и трясък. И в двата случая е трудно и болезнено за всички. Има обидени и наранени. Щастливи и спокойни са само онези, които разбират нуждите на другия и го подкрепят, без да го подчиняват на волята си.

Самата аз, поглеждайки назад, виждам безброй доказателства за това, как натрапеният дом, вместо да сплотява, дели. Дядо ми довел баба ми в бащината си къща. За да не им е тясно, си направил пристройка. Създали си отделно домакинство. Но под непрестанния взор на старите и, разбира се, назидателната им намеса. Дядо ми се чувствал чудесно. Не му било ясно само защо жена му негодува… А тя, тя се омъжила по любов. Но както всички снахи от памтивека до днес и тя чувствала необяснима пламенна страст към съпруга си, но не и към многочленното му семейство. Скритото й негодувание не намерило ответ у дядо ми и тя развила естествена неприязън към най-близкия си човек. Впуснала се в нелеката мисия да изгради самостоятелно жилище за сина си, „та поне той да живее добре“.

Синът се задомил. Но, виж ти! Той бил толкова привързан към майка си и нейната саможертва, че за него от особена важност били всички предмети, купени от нея. А те били много… на практика всички. На съпругата му не било позволено да размества, да заменя, недай боже да се счупи нещо… И вечната фраза: „Това е от майка ми!!!“ Е, развръзката е логична… Присъствието на друга жена, било то и непряко, но осезателно, рано или късно се отразява на семейните отношения, изнервя и отчуждава, а накрая – безвъзвратно разделя…

В цялата тази история никой не е искал да пречи или да наранява. Всеки е имал добри намерения. Но главните герои не са осъзнавали или не са разбирали правилно нуждата от самостоятелност и по един или друг начин са поставили себе си и децата си в родителска зависимост.

Подобни примери има много. А последствията са понякога трагични.

Младият човек, на когото е попречено да поеме своя път, понякога се чувства неуспял и нещастен. Един нереализирал се родител често пъти се опитва да получи признание, като „показва“ на младите как е правилно да живеят. И не само това – за да издигне себе си, такъв родител неволно принизява детето си. Внушавайки им, че не умеят, че се справят зле, че не знаят как, той изземва функциите на младите и ако те не съумеят да реагират, семейството им често не устоява на тази вътрешна атака.

Всеки, само да се огледа, ще види безброй примери за такива зависимости. Важно е обаче не да порицаваме и да търсим вина. Не! Никой не вреди умишлено на децата си. Всеки иска за тях най-доброто. Но няма идеална рецепта за това. Нужно е да разберем, че всеки греши, дори и с добри намерения, и че никой не е застрахован от грешки. Важно е да се замислим за своята роля като родители, да проследим родовата си пътечка, да влезем в положение на предците си, да осмислим техните действия, ако трябва – да простим. И да преоткрием себе си. Както учим малкото дете да ходи, да се храни и облича само, така трябва да подкрепим и младия човек в първите му опити за самостоятелност и осъзнатост. Така в никакъв случай не го губим. Просто всички печелим още една качествена личност.