Колкото и опитни, подготвени и всеотдайни родители да сме, все някога настъпват моменти, в които не успяваме да привлечем вниманието на детето си към съвместни занимания. Не му се слушат приказки и песни, не му се карат колички, не му се реди пъзел или конструктор, пластелина даже не го поглежда, викаме го, а то се прави, че не чува или пък се дърпа към входната врата. А когато го изведем на детската площадка, дори и да има първоначални колебания, след няколко минути игра става почти невъзможно да го отделим от приятелчетата му.

Това е нормално. И хубаво. Общуването е неразделна част от човешкия живот. И децата се усъвършенстват в това умение с всеки изминал ден. Ето защо винаги идва моментът, в който мама вече не е достатъчна. Детето има нужда от нови познанства и нови занимания.

Та и аз неотдавна забелязах, че дъщеря ми вече целенасочено търси другарчета. И макар че не е лишена от контакти с деца и да има няколко много близки приятелчета, в главата ми се загнезди идеята за кооператив (отдавна мислим по въпроса за градините и сме на мнение, че родителският кооператив е едновременно най-щадящата и най-личностно градящата форма на отглеждане на децата). Тъй като в нашия квартал идеята е все още в проект, разгледахме списъка на действащите кооперативи и се свързахме с РК “Мусала”.

Уговорихме си среща и в уреченото време бяхме пред дворната врата. В жегите дъщеря ми ходи боса, за потрес на всички в трамвая, та леко се притеснявах как ще погледнат на нас любезните ни домакини. Е, отдъхнах си, когато видях, че някои от дечицата, които ни посрещнаха усмихнати също са босички.

След пътуването в автобус и трамвай, прашна, уморена и предполагаемо кисела, дъщеря ми ме изуми, като забрави за мен още на портата. Обиколи двора, прегледа играчките, пробва едно по едно всички съоръжения и се качи на батута – любимото й забавление. Веднага усети кой е старшият на групата – мила и усмихната, учителката, която беше на смяна веднага я предразположи. Малката взе да я пита дали може да поиграе с това или онова, помоли за вода, потърси тоалетна. След игра в пясъка, сама реши да раздаде мокри кърпички на новите си другарчета, а те пък проведоха щателно почистване на велопарка на групата.

Жегата, асфалтът и автомобилната суета отвън рязко контрастираха на зеленината, прохладата и уюта в обширното дворче на децата. Имаха си от всичко – и плътна сенчица, и зелена полянка, и гористо хълмче с приспособления за катерене, и колибка от преплетени клони. Също – пясъчник, люлка, батут, катерушки, пързалка, въжета за катерене… Масички, пейки, плодове и вода на свое разположение… И най-важното – свобода, спокойствие и грижа!

След игрите стана време за обяд. Всички влязоха, измиха ръчички на детската мивка и отидоха да обядват в просторната кухня. Знаех, че ни очакват, но се трогнах, като видях, че са предвидили обяд и за нас! Освен домашно приготвената храна, децата можеха да избират между различни зеленчуци, кисело мляко, пълнозърнест хляб… След веселия обяд те си отсервираха Сами!, измиха ръчички, поиграха още малко в голямата светла стая за игри и накрая се оттеглиха в слънчевата спалня за приказка и сън.

Малкото ми момиче се включи в абсолютно всички дейности с желание и голям интерес. Изяде храната, която й предложиха, дори посочи към едно празно легълце и попита учителката: “Това мойто ли?”. Естествено, като за първи ден не можа да се отпусне и да заспи веднага, тичаше от леглото до стаята с играчките, полягаше за малко и отново ентусиазирано отлиташе към играчките. Сигурна съм, че сънят беше въпрос на време, но не исках да разваляме реда и режима на групата, затова сърдечно благодарих и си взехме довиждане. Е, сещате се, че няколко дни малката разказваше само за дечицата. За това как са си играли, за учителката, за пързалката, за това как са рисували на собственоръчно отляти гипсови фигурки… За детската чешмичка в тоалетната…

Единственият недостатък за нас се оказа пътуването. Уговаряйки срещата си с тези отзивчиви хора, бях наясно, че мястото ни е далече. Но много ми се искаше поне да опитаме. И не сгреших… Наистина се оказа далечко за нас. Но и за друго не сгреших – че опитахме. Иначе нямаше да се запознаем с този прекрасен колектив. Нямаше да откъде да добием представа колко весело и зелено може да се играе на метри от една от най-оживените пътни артерии на София.

И когато приятели и познати ме попитат за детско местенце в района на Павлово и Красно село, с ентусиазъм и немалко носталгия им описвам този наш незабравим ден в дома на децата от РК “Мусала”.