Тръгването на детска градина, ясла или кооператив и кърменето са…

В повечето случаи постъпването на градина се е наложило…

Разбира се, не всички дечица тръгват на градина само защото…

Няколко пъти започвам да пиша и все не ми се получава. Все ми се струва, че не съм избрала подходящите думи. Затова просто ще разкажа. Макар да съм съвсем наясно, че всеки случай е уникален.

Все си мислех, че ще се върна на работа, когато детето ми навърши три. Така го планирахме. Не успях да кърмя  предишните пъти, а сега ми се получаваше и ето как неусетно станах привърженик на дългото кърмене.

Повечето хора подскачат като ужилени, когато стане дума за дете, кърмено след годинка. Та за протокола: поотрасналите бебоци не сучат само и единствено. Това, че прицокват за заспиване или ако случайно са разстроени или не се чувстват добре в момента, не значи, че не ядат и друга храна. Напротив, ядат си всичко, ходят, говорят, комуникират все повече с околния свят, събират нови и нови впечатления, някои от които обаче им идват вповече. И когато новото и непознатото ги развълнуват твърде много, малчовците правят най-естественото – отиват да проверят дали онази сигурност, онази свързаност с мама е все още там. Не знам доколко съм права. Просто това е моето си обяснение, моето виждане защо поотраснало кърмаче все още чат пат се присеща за гърдата на майка си. Може и да греша. (Тук не слагам на везна дълго кърмените vs. некърмените или по-малко кърмени деца. Идеята ми категорично не е тази. Целта ми е да оборя, поне частично, схващането, че кърменето е върла пречка на тръгването на градина.)

Та, напук на моите така наречени планове, животът се завъртя наиначе и се наложи да започна работа. На половин ден, но работа. Порасналото ми кърмаче в този момент беше на 2 г. Никак не бях готова да се отделя от детето си, но именно това ми чувство на зависимост ми сигнализира, че трябва поне да опитам. Много се вълнувах как ще се случат нещата, дали детето ми ще свикне лесно, дали ще се чувства добре в новата среда… Полагах всички усилия да не усети тревогата ми, за да не внуша излишни страх и напрежение от предстоящото и да не стане така, че заради моята тревожна нагласа детето също да подходи със страх. Но колкото и да внимаваш, кортизолът се излъчва чрез кърмата, така че практически е невъзможно да си тревожна и детето ти да не усети. Затова реших, че за да съм спокойна и аз, и детето ми, трябва да елиминирам доколкото мога неизвестните от предстоящото събитие.

Всички около мен приемаха кърменето като пречка за тръгването на ясла. Първо трябвало детето да се отбие, да свикне да заспива само, а едва след това да тръгва на градина. А в нашия случай разполагах едва със седмица! Невъзможно. Реших – ще опитаме така, пък каквото дойде.

Бях намерила градина, в която директорът и персоналът подкрепят позицията ми и са склонни да проявят разбиране и съдействие за плавна адаптация на децата, но идеята ми беше за след близо година… Е, ще се пробва. Бяхме ходили няколко пъти до там и на детето не му беше непознато. И на 15 септември, когато големите ученици вкъщи взеха букети и тръгнаха за училище, най-малкото учениче също взе цветята и също отиде на своя първи учебен ден. Всички вкъщи показвахме, че събитието е радостно, но и нормално. Не драматизирахме много. На другия ден отново отидохме на “училище”. За по-малко от час. Да, имаше тревога в очите, но детето ми вече познаваше приятелчетата си и учителките, не беше на съвсем непознато място. Когато го взех, не показах драматични емоции. Попитах как е минало в училище, играло ли е и смених темата. На другия ден увеличихме с няколко минути. За два-три дни детето спря да се тревожи, вероятно заключавайки по нашата спокойна реакция, че случващото се е напълно в реда на нещата. След месец и половина вече беше част от колектива, включи се в тържеството и изобщо не показа тревога, изправяйки се на сцената пред толкова непознати лица.

След още два месеца се наложи да заработя на пълен работен ден. Занесохме пижама, с молба да не го слагат да спи още този ден, а само да му покажат кое е неговото легло, за да има няколко дни, в които да свикне с идеята за спане в градината. Е, още същия ден учителката ми се обади да не бързам да го взимам, защото детето ми първо измежду всички си е изяло обяда и вече е успяло да мушне два крака в единия крачол на пижамата…

Та, в цялата тази епопея кърменето с нищо не попречи. Да, лека-полека се сведе до минимум, но категорично не се отрази негативно на тръгването на градина, нито пък на спането на обяд там. Даже съм категорично убедена, че именно фактът, че продължих да кърмя, даде на детето ми спокойствие и увереност в адаптацията му към новия режим.

Накратко, според мен кърменето не пречи на градината. Ако нещо може да се отрази негативно, то това е нашата силна майчина тревога. Именно затова реших да споделя, защото знам колко плашещо и травмиращо може да бъде за една майка, а оттам и за детето й, тръгването на градина, особено в комбинация с наложилото се мнение, че за да тръгне на ясла, детето трябва да се е отбило. Не е задължително. Нито е задължително то да остане целодневно още от първия ден. Това, което е наистина необходимо за емоционалното, а оттам и за физическото здраве не само на децата, но и на всеки човек, е спокойствието и обичта. Всяка майка се стреми да дари детето си със спокойствие и обич. Няма нищо ненормално в това тя да иска то да е спокойно и в градината. А кърменето само може да помогне.